Кайро и пирамидите

Привечер е и гледката към 17 милионния град спира дъха. Отгоре всичко изглежда много романтично, чисто, подредено и цивилизовано. След обичайните процедури по сигурността си попълваме входните документи, които заедно с 15 щатски долара такса за виза ни осигуряват безпрепятствено влизане в страната на фараоните (винаги съм си мислела за Египет точно с това клише, въпреки че прекрасно зная, че това е нормална арабска страна). Докато чакаме на опашката за виза, мъже със и без униформа са се насъбрали наоколо и явно и похотливо оглеждат дамите, някои дори си позволяват неприлични жестове. Оглеждам се изненадана и невярваща, мъжът ми обаче е подготвен – това е напълно нормално за тези географски ширини (и вероизповедания). Докато избутваме куфарите в багажника на автобуса продължавам да мисля по темата – без значение дали си в Дубай, Египет, Турция, Индонезия или Абу Даби, във всяка мюсюлманска държава обикновеният мъж ще зяпа жена ти, тайно или явно. Но пък температурата навън е около 20 градуса, последните лъчи на слънцето лекичко ме топлят в гръб… усещам, че копнежът ми за плаж през февруари ще се реализира.

Кайро е най-големият град на континента и е разположен на най-дългата река в света – Нил. На местния език Кайро се нарича Масър, а официалното му име пък е Ал – Абиат. Египетската столица има над 16 милиона жители, които я превръщат в гигантски мравуняк. Шумът е невъобразим, а задръстванията – чудовищни. Магарешки каруци, маршрутки без врати и милиони ожулени коли се преплитат като в някаква магия по египетските улици. Екскурзоводът ни съвсем сериозно предложи да се обзаложим, че няма да намерим здрава кола в Кайро и  ако видим, че не е ударена, непременно да заобиколим и да я погледнем от другата страна.

Събираме се всички в автобуса и напускаме летището. Палми, нощно осветление, 4 пътни платна в посока, новичък асфалт… чак се изненадвам. Е, изненадата ми не трае дълго. На около 4-5 км. от летището изчезва нощното осветление, след още 2-3 няма вече и палми, добре че асфалта си е още там.. Като истински туристи сме, бързали да седнем на първата седалка и – благодарение на факта, че отказахме цигарите и че вече не правим пауза преди качването в автобуса – доволно наблюдаваме пейзажа.

Нещо не е наред, но не мога да разбера какво. Шофьорът ни говори по телефона, но не е това, това се случва и в България.  Осъзнавам, че автобусът ни се движи с изключени фарове! Екскурзоводът грабва микрофона, представя се заучено-небрежно и ни информира, че всички в Египет карат обикновено без фарове, да не сме се притеснявали. Е, притеснявам се, защото нищо не виждам. Докато екскурзоводът продължава с инструктажа, аз се мъча да гледам през страничния прозорец. Оказва се, че гледката натам също не е успокояваща, движещият се с 80км в час автобус, в който се возя, е изпреварен от камион натоварен с говеда. Плашещото е, че детски глави се показват измежду рогатите такива… абе като училищен автобус, ама натоварен с говеда и с открита каросерия. Децата ми помахват за поздрав, аз им отвръщам. Говедата и те ми махват, но аз високомерно подминавам поздрава им.

За секунда се заслушвам в думите на екскурзовода: тъкмо обяснява, че арматурите, които стърчат от последните етажи на сградите са нарочно оставени така. Елегантно решение да не се плащат данъците на сградата, като просто не я завършиш. Недостатъкът е, че няма ток и течаща вода, което обаче изобщо не притеснява милионите работници, които населяват тези сгради. Дори има и други плюсове – най-горната бетонна плоча може да се ползва за обор. Е, използва се, домашните животни се виждат и с невъоръжено око.

Приятели ме бяха подготвили, че този град е съвсем, ама съвсем различен от всичко, което съм виждал. Колкото и да бях подготвен, реалността винаги е по-силна и въздействаща.

След неопределено време стигаме до хотела:  4 звезди, чист и на пръв поглед подреден. На втори поглед също – съвсем нормален хотел. На входа има хора с автомати от туристическата полиция, всяко превозно средство се проверява, всички минаваме през детектор за метали. Сигурността е на супер ниво.

По навик искаме да се разходим, часът е около 22:00, навън е между 15 и 20 градуса. Хората от хотела ни казват, че не е опасно да излезем навън. Излизаме и вървим около 400-500 метра. Движението е непрекъснато и много шумно, клаксоните се чуват отвсякъде. По-късно един египтянин, шофьор на такси ни обясни, че съществува истински, съвършен език на клаксоните – с определена последователност от подсвирквания можеш да кажеш на останалите участници в движението, че например имаш бърза работа и трябва да минеш преди тях… или пък, че изобщо не харесваш някой техен роднина по права линия…  Ако клаксонът на колата ти се повреди, то тя автоматично се спира от движение. Пешеходците пресичат със силата на вярата и бързите си крака. Колите минават от едното платно в другото без мигачи, тъмно е, а нито една кола не е запалила фаровете си, всеки спира където си пожелае без никакво предупреждение. Една от странностите на движението в Кайро е, че там няма кръстовища, заради формата на кръста, (дали е легенда или истина не мога да ви кажа със сигурност). Когато няма кръстовища, няма и светофари. Много голямо впечатление ми направиха техните маршрутки- до една без врати, а хората се качваха и слизаха почти в движение, независимо в коя лента се движи въпросното чудо. Маршрутките освен всичко са претъпкани, а този който се е качил последен обикновено виси във въздуха и се държи за бързо движещото се нещо само с божията сила. Невероятно! Друго любопитно нещо, което научихме е, че в Египет книжката се получава когато станеш на 16, един вид ти се полага, няма нужда да учиш правилник и да губиш време в курсове. Така и не разбрахме дали е истина или шега на екскурзовода, но от това което видяхме съм по-склонна да вярвам, че е истина.

Връщаме се в хотела бързо, сядаме във фоайето да погледаме хората, които шават из хотела. Не е интересно и си лягаме.

Ден втори.  В 4:30 ме събужда движението по булеварда – оказва се, че то не е спирало ни за миг, с всичките си клаксони и шумотевици. В 6:00 тръгваме към Пирамидите в Гиза. Някога плато извън Кайро, днес Гиза е 4 милионен работнически квартал. С интерес гледам хората и тяхната работа наоколо, а в мен се затвърждава мнението, че Египет е страната на безмисления труд. Всяка бариера се вдига ръчно и до всяка има поне трима „оператори“. Загледан в палмите и мръсните улици усещам, че нещо привлича вниманието ми наляво. Пирамидите! Изникват сякаш от нищото, изненадващи и величествени, видими от километри. Чела съм толкова много, гледала съм толкова филми за тях… и нищо не ме беше подготвило за точно това.

В 7:00ч слизаме от автобуса и се пръскаме пред Великата Пирамида в Гиза. Пирамидите на Хеопс, Хефрен и Микерин, както и величественият Сфинкс са задължителна част от обиколката на Кайро. Няма да се опитвам да описвам по алековски чувствата си в онзи момент. Излишно е! Не влязохме в пирамидата,  тя не е създадена за гледане отвътре.  Изпитвам ужас от затворени пространства, а информацията за ширината на отвора, през който се минава ме накара да настръхна и ме отказа на мига. Ако все пак решите да се пробвате, ще ви поискат вход от 20 долара.

Част от колорита тук бяха множеството търговци, много често и малки деца, които продаваха големи количества сувенири, картички, фараонски глави от оникс и т.н. Добре, че имаше и туристическа полиция, която до някъде успяваше да ги отдръпне от туристите, защото има моменти, в които ти идва да викаш за помощ. Идваш да видиш с очите си едно от Седемте чудеса на света. Тъкмо си се докоснал до мечтата си и искаш да останеш насаме със себе си и просто, за да погледаш зареяно към пирамидите, десетки плачещи и молещи деца и търговци те наобграждат и ти предлагат всевъзможни джунджурии. Нито миг спокойствие. Няколко дни по-късно, в Хургада, вече със сигурност се убедихме, че в тази страна хората не знаят какво означава лично пространство. Хората от туристическата полиция напразно обикалят между хората, възседнали камили, но имах чувството, че трудът им е безполезен..

Голямо обикаляне падна. Около 8:30ч ни заведоха на едно по-високо място, от което се открива прекрасна гледка към всички пирамиди. На около 2 км. от самото място, на височина, от която можеш да обхванеш цялата картина на случващото се. И това си заслужаваше. Беше невероятно!

Следваща спирка беше Сфинкса. Смята се, че е изграден преди около 4 600 години, а лицето му е образ на фараона Кафра от четвърта династия. Сфинксът гледа на изток, където се намира комплексът с пирамиди на Кафра. На лицето е изобразена  емблема на кралска кобра, а следите от боя до едното му ухо показват, че е бил цветен. Първоначално сфинксът е имал и брада, която е намерена по-късно. Имал е и нос, който уж бил изгубен по време на целева практика, проведена от армията на Наполеон. Носът бил отхвърлен от снаряд и сега се пазел в музей в Англия. Тялото на Сфинкса е изградено от фин варовик, затова още след построяването му е започнало да се руши. Силните пустинни ветрове и годишните преливания на река Нил са довели до ерозия на структурата. Непрестанните ветрове често покривали сфинкса с пясък през годините и голяма част от съществуването си е прекарал под земята. По различни поводи се е налагало да го изравят. Смята се обаче, че именно пясъкът е предпазил монумента от силните пустинни ветрове и от природните стихии.Екскурзоводът ни разказва различните конспиративни теории, както и градските легенди за тунелите под Пирамидите и Сфинкса, през които се търсят и след това продават на черно артефакти. Може и да е истина, кой знае…

За ранната разходка до платото Гиза е добре да си вземете нещо връхно, понеже сутрин  тук е доста студено. Малко преди обяд пък става страхотна жега, тъй че предвидете и нещо лятно под якето си за сутринта. Не забравяйте да носите със себе си слънчеви очила и шал, понеже често духа много неприятен пустинен вятър, а всяка негова частичка се впива в лицето ви по много неприятен начин. Разходката ни в Гиза приключва, сбогуваме се с пирамидите и се запътваме към центъра на Кайро.

Правим почетна обиколка по площад Тахрир  (в превод- площад Освобождение) и се отправяме към музея, съвсем наблизо. Центърът на Кайро няма нищо общо с покрайнините,  които обитавахме последните 24 часа. Големи булеварди, красиви сгради, скъпи хотели, само на около 200 м. от Нил, който спокойно си тече през самия град.  Пристигаме в музея с най-голямата сбирка от древно-египетско изкуство. Тук не може да се снима! Бяха ни показани мумии на истински фараони, предмети и украшения от гробници, но най-впечатляващото беше маската на Тутанкамон, която по някакво чудо си беше у дома, защото обикаля непрекъснато света по различни изложения. Тръгнахме си от музея малко смутени от начина на съхранение на тези древни и безценни находки. Климатизацията в музея не беше като в познатите ми европейски такива, нито организацията на посетителите вътре, нито пък начина, по който всеки можеше да пипне изложените неща.

За съжаление след това ни завеждат из разни фабрики за производство на парфюми, папируси и каменни сувенири. Това е част от бизнеса, осъзнавам го и го оценявам, но все пак не е приятно да те разхождат като мечка от фабрика на фабрика.

Обядваме вкусна арабска храна в доста приличен ресторант с тераса и с великолепна гледка към Пирамидите. В ресторанта има само туристи, които се доставят в огромни количества от множеството туристически автобуси. Време за отдих и равносметка от видяното. Сбогуваме се с едно от чудесата на света и поемаме на 6 часов преход с автобус към Хургада. Червено море, идваме!