GoTravel! 
Юхуууу.. Пристигнахме в Катманду 🙂 . От самолета ни до терминал Пристигащи ни извозват с местен автобус, който се оказва без стъкла и с поразскъсани седалки от плат, като някогашните Чавдари, които ни возеха в детството ни. Вратата е отворена в движение, но това не прави никакво впечатление на никого. 🙂 Току се споглеждаме с хората от автобуса и от сега започвам да се смея без причина. Пътешествието ни започва многообещаващо 🙂
Попълваме апликейшъните, които ни раздават на летището и се редим на опашката за виза. Приготвяме си по 25 долара за еднократна такава с позволен престой до 15 дни. Мъжът ми има нужда от тоалетна, но се оказва, че на терминал Пристигащи няма такава екстра. Трябва да изчакаме около 40 мин., за да минем паспортната проверка и когато слезем на долния етаж, за да вземем багажа си, може да ползваме това толкова необходимо място 🙂 Човекът обмисля дали да не свърши работа в някой ъгъл на летището, че да му хрумне на някой да направи тоалетна в тази част 🙂 Никой за никъде не бърза. Но това е обяснимо за културата по тези географски ширини 🙂
Чакаха ни шофьор и екскурзоводът ни Прайм. Добре, че ни чакаха 🙂 С излизането от летището, попадаме в истинското Катманду- главният път с коли, мотори, кучета, крави, абсолютно невъобразима лудница. Никакви правила, никакви светофари, движението и волана от ляво, гледаш и не вярваш на очите си 🙂
Пием по едно кафе в хотела ни и нетърпеливо поемаме на самостоятелна разходка из Катманду. Да си призная честно, доста клиенти ми бяха разказвали, че нищо не може да те подготви за Индия и Непал, но все някак ми се е струвало, че попрекаляват с оплакванията си. Е, вярвайте ми, абсолютно нищо не може ви подготви за Непал,.. в Индия все още не съм била 🙂
Проправяме си път из тълпите и се насочваме към централната част и гледаме да не се отдалечаваме много, защото небето е почерняло от облаци, а в тази част на света все още не знаем как и колко вали :).
По булварда е гъмжило. Хиляди клаксони звучат едновременно, хора се опитвате да се натъпкат в местните маршрутки в движение, от прозорците на бусовете висят хора в движение, а колите и моторите се раминават на една боя разстояние, поредната крава, застанала царски на пътя и боготворящи я хора, които я заобикалят, а въздухът по-мръсен от най-мръсния, който можете да си представите. И сега като пиша това, една година по-късно, инстинктивно блокирам дишането си, представям си какъв кошмар са изживяли дробовете ми.
Вечеряхме, разбира се, местни ястия с ориз, къри, спанак и пиле. Не ми се понравиха много, има някаква подправка, която ме влудява по тези ширини и не мога да я преглътна.
Както си вечеряхме, токът спря и след секунди светна отново, но някак по-слабо и се досетихме веднага, че в страната има режим на тока, което по-късно потвърдиха и в хотела ни. Бяха се включили агрегати.
Първата ни спирка на следващия ден е прекрасният храм на маймуните, както го наричат. Разположен е на един хълм в Катманду, а от него се вижда целият град, от всичките му страни. Това е най-важният будиски храм в долината на Катманду. Нарича се Swayambhunath Stupa. Тук сме точно година след опустошителното земетресение, което не е пожалило и това свято място. Стените на огромния храм са напукани, куполът съвсем го няма и се строи наново. Наричат го маймунския храм, защото е истинско маймунско свърталище. Има и басейн, в който маймуните се къпеха.
Durban Square се наричат най-значимите площади в трите най-важни града в долината на Катманду- Катманду, Бактапур и Патан. Отиваме да разгледаме този в Катманду. Посетихме много красив дворец, почти разрушен от земетресението. Ще остане в спомените ми с невероятните дърворезби по портите, кепенците, рамките по стените, чудо на майсторството!
Традицията в Непал е да си имат жива богиня. Оказва се, че живее в сграда на близо и отиваме да се опитаме да я видим. Историята е много интересна. Вземат момиченцето още от съвсем малко от родителите му и го затварят в този дворец, като не може да излиза по никакъв повод, освен веднъж в годината при аудиенция на площада, който е на 10 м. от мястото, в което живее с монасите, които я обучават. Когато й дойде и стане жена, я връщат при родителите й и избират друга богиня. Богинята Кумари е на около 6-8 години в момента. Когато дойде време да се избира, народът го прави по 32 различни признака, а тя трябва да отговаря на всичките. Екскурзовода ни ни посъветва да оставим нещо в кутията за дарения, че така има по-голям шанс да я видим. Направихме дарението и постояхме малко, след което момиченцето наистина се показа на един от прозорците. Беше много красива, облечена в червено, точно както изглежда на всички снимки.
Ред е на друг прочут храм- най-голямата ступа в Непал- Bouddhanath stupa или просто Буда, както я наричат.
Тук се стичат на поклонение будисти от цял свят. За огромно съжаление, беше почти напълно разрушена от земетресението и я реновираха, с каквото могат. Това е другото много жалко нещо. Хората нямат пари за реставрация. Политическото положение тук в момента е като България в първите години след 89-та година, както ни обясни екскурзовода. Ужасна корупция и нищо за хората. Обиколихме Буда няколко пъти, както повелява традицията. Обядвахме в ресторант с гледка към купола й и наблюдавахме живота на хората. Мястото е обградено от занаятчийски магазини и ателиета на художници. Влязохме в едно такова ателие, в което се обучаваха чираци да рисуват картини и мандали. Иска се невероятно майсторство за тая работа. Най-красивата мандала, която намерихме в това училище, можете да видите окачена в офиса ни, когато минете да пием чай 🙂
Следващото място, за което ще разкажа, така хубаво ме разтресе душевно, че ми държи влага и до днес. Целта ни беше индуиския храм Pashupatinah, както и една церемония на светлината- Аарати, която се провежда вечерта на брега на святата за непалците река Багмати. Левият бряг на реката е зает от този прочут храмов комплекс Pashupatinah, който е сбор от множество малки храмове. В подножието на храмовия комплекс има всякакви човешки индивиди, крави, козички, маймуни, на който каквото му душа иска 🙂 Представям ви част от тези екземпляри, напушеното племе Саду, страхотни сладури, които се снимат с туристите за пари и практикуват нищоправенето: 🙂
На отсрещния бряг на същата река Багмати, на няколко метра от нас горяха телата на починалите днес в района хора. Кладите бяха наредени на равни интервали по протежението на реката. Някои хора все още приготвяха за церемонията пречистените в храма на близо тела, покрити в оранжев плат и цветя и полагаха труповете на стълби, върху които завързваха тялото и го слагаха по-късно върху кладата. Най-големият син от семейството по традиция запалва кладата. Именно него чакаха групата насъбрали се роднини, дошли да изпратят човека по последния му път, но най-големият син, работещ вероятно извън Катманду все още не беше пристигнал и всички тихо го чакаха. Тялото изгаря обикновено за 3-4 часа, а всички роднини остават до края на церемонията. След като изгори, останките от изпепеленото тяло и слама буквално се измитат в реката .
Стояхме няколко часа, докато изчакаме да се стъмни и да започне церемонията на светлината- Аарати, време в което ние друговерците можахме да помислим за случките около смъртта. Като се стъмни, на левия бряг на реката, около самия храмов комплекс се насъбраха стотици хора. Трима мъже започнаха да играят и танцуват с няколко кандила, хората също танцуваха и ръкопляскаха, а това, което се получаваше от играта със светлината беше много красиво. Докато ние танцувахме на единия бряг, на другия бряг лежеше мъртво тяло, а някой от родните стоя през цялото време клекнал до мъртвеца, чакащ реда си за кладата. Беше доста шокиращо за мене, но Прайм, който ни разхождаше, много бързо ме отрезви с думите, че животът продължава! Реката продължаваше да тече между единия и другия бряг, между светлината и тъмнината, а животът наистина трябваше да продължи.
Следващият ден беше много приключенски. Отново посетихме много важен храм, този път хиндуиски, най-старият хиндутемпъл в Непал- Чангунарая. Притежател е на много древни статуи- такава на Вишну от 13 век и на Гаруда от 4 век. Храмът се намира извън града, в посока следващата ни цел- град Бактапур, именно за това, водачът ни ни повежда на трекинг по път за следващия град. Пътеката е на височина и през цялото време можехме да наблюдаваме гъмжащото Катманду в краката си.
Пътят минаваше през някакви махали, в които хората живееха отшелнически и можехме да видим и живота извън големия град. Разликата е огромна, тук е зелено, хората живеят в колиби и отглеждат животни. Всички ни се усмихваха.
Пристигнахме в Бактапур, прекрасно градче, само на километри от Катманду. Страхотна атмосфера и спокойствие, страхотен централен площад, сградите също повредени от земетресението, но много красиво. Централната част на Durbar square е заета от най-високият храм в Непал- Натопола, ако правилно съм разбрала произношението. Построен през 17 век и отворен само за поклонници. Обядвахме в ресторант на площада с изглед към приказния храм.
Разходихме се из стария град, атмосферата тук е невероятна. Хората от града бяха насядали по улицата и си бърбореха, преобладаваха възрастни хора с внучетата си.
Явно тъкмо беше свършила смяната в някое от училищата, защото се изсипаха стотици прекрасни деца на площада. Бяха от всякакъв калибър, по-големите водеха по-малките, вероятно братя и сестри, много мила картина, говорихме с тях, закачахме се, а те си упражняваха английския 🙂
Ядохме казури (нещо подобно на нашите бухтички, а една коза ни придружаваше през цялото време и искаше да си похапне и тя.
Една от най-големите забележителности тук е 55-Window Palace, построен през 17 век, със страхотни дърворезби, почти разрушен също 🙁 Прайм ни заведе да опитаме и местен масаж със специални метални купи. При ударът на купата, тя започва да вибрира, а трептенето се използва за масаж, беше много интересно, това е традиционен непалски масаж. Тези купи се продаваха навсякъде.
След няколкото дни прекарани в изследване на долината на Катманду, беше време да се отправим към долината на Покхара, останалата част от маршрута ни. Пътищата, по които се движехме във и около Катманду, бяха отчайващо зле, с много дупки и много големи задръствания по тях. Затова, когато се отправихме на път за Покхара и … ни каза, че отиваме на хайуея, аз изпитах огромно щастие, че най-накрая ще пътуваме по хубав път. Щастието ни не трая дълго.Highway-a представлява път с 2 нормални платна. До крайната ни цел- Покхара, днес трябва да изминем 200 км., навигацията обаче каза, че разстоянието се изминава за 5 часа и половина. Е, ние го минахме за 8 часа с двете кратки почивки 🙂
Пътят към Покхара е планински и меко казано ужасяващ. От дясната страна високите скали, в които е прокопан пътя, от лявата страна огромни пропасти и в дъното река Trishuli. Карахме с 20 км в час почти през целия път, кервани от камиони и бусове, много завои, мижа и никак не поглеждам към бездните. Това може да се причисли към едно от най-ужасните ми пътувания с наземен транспорт. Още в началото на пътя платихме road tax-, което много ме възмути, но се оказа, че пътят след тола наистина се оказа с повече асфалт от предишната част. Пътят обаче разказва много истории. Минавайки през множество градчета, можахме да се потопим по-истински в истинския Непал. На улицата с маркучи хората миеха чиниите си, метални като онези в столовите. Още е рано и пред всяка къща майки изпращат дечицата си на училище, с униформи, добре облечени, с ранички на гърба, вързани коси и много смирени. Чакат училищния автобус, за да ги отведе на училище. Срещнахме безброй такива автобуси по пътя, натъпкани до горе с малки дечица, седнали в скутовете на по-големите. Всички изглеждат много сплотени. Майките, които виждахме с малки деца, ги носеха на гърбовете си или гушнати. За 8 дни не чухме детски плач. рави впечатление, че бащите също изпращат и посрещат децата си и се разхождат навън с тях. Разбрахме, че в Непал младите живеят при старите обикновено, само който има възможност се отделя или пък, ако са много деца, възрастните избират кой да остане при тях.
Пейзажът постепенно започва да се сменя, навлизаме в по-равнинна част и стръмните скали и пропасти са заменени от безкрайни оризови полета. Хора, нагазили до колене в реколтата си, вършат каквото има за вършене по това време на годината. Първата ни спирка е в крайпътно заведение. Обядвахме отново някакви местни неща и си поръчах традиционния тук Масала чай, който водачът ни ми препоръча горещо. В чаят имаше топло домашно мляко, вероятно съвсем наскоро издоено от някое животно, та се беше образувал каймак, а вкусът му беше на кравешки лайна, с извинение. Само го близнах и го побутнах настрани. Водачът ни остана много очуден, че не съм го харесала, та се получи малко кофти момент.
Следващото място, на което спряхме за почивка, беше до мост над реката, по чието продължение вървеше пътя почти през цялото време. Реката е огромна, а мостът над нея е въжен, клати се и естествено се връщам на десетата крачка 🙂 Изпитвам ужас от клатещи се неща под краката ми. Мислим си, как е възможно да имат толкова пълноводни реки, а да имат само една единствена водно-електрическа централа и имат режим на тока, безумие. Пътят става все по- живописен, видяхме десетки водопади, които се изливаха от планината в реката, безкрайни оризови полета и безброй истински села.
Вече сме в покрайнините на Покхара. Първата нощ от престоя ни в тази част на Непал се настанихме в хотел на много високо. Валече силно и минавахме през облаци, докато се изкачихме на хребета и можахме да видим къде сме се покатерили. Хотелът, по-скоро хижата, беше построена на върха на този хребет. Гледките бяха уникални, невероятна красота и чист въздух, който ни беше липсвал последните четири дни, та сега едва наваксахме с дишането. От всички страни на хотела се виждаха високи върхове и долината на Покхара долу. Нямаше ток и вечерята ни беше на свещи. В целия хотел бяхме настанени само няколко семейства, а съдържателите на хотела бяха много мили. Когато се настанихме и ни дадоха ключа се оказа, че вратите и прозорците в стаята ни не бяха затворени, всички врати и процовци на целия хотел заееха, а облаците влизаха от единия край на стаята и излизаха от другия. Такова чудо не ми се беше случвало. Всичко беше много влажно, кърпите, чаршафите в леглото.., вечерта като си легнахме, се наложи да си постеля една по-дебела рокля върху възглавницата, за да мога да спя на сухо. Събудих се като парцал, недоспала и не на тоя свят.
Прайм много бързо ни разбуди като ни предложи един съвсем малък и кратък двучасов трекинг, както се изрази той. Леко препръскваше, но решихме, че няма да завали кой знае пък колко и се съгласихме. Пътеката тръгваше от хотела и описваше целия хребет, накрая слизаше долу в селото. Тъкмо се бяхме отдалечили солидно от хотела, когато ни заваля толкова пороен дъжд, че никакъв чадър не можеше да ни помогне. В ясно време този трекинг щеше да бъде уникален, но в това нашето беше пълно безумие. За да слезем накрая от баира в селото, трябваше да минем по много стръмна пътека, по която стъпвах и се молех на всяка крачка само да оцелеем, течеше река в краката ни, калта се свличаше от всякъде, а стъпиш ли накриво, падаш в пропастта. Стигнахме селото и влязохме в местния магазин, за да се скрием на сушина. Купихме си кока кола и сникърс 😉 Бяхме мокри до кости и направо събухме обувките си, защото и без това бяха напълно мокри. Докато си почивахме, срещнахме много хора от селото, които вероятно прибираха дечицата си от училище. Беше много мило да се снимаме и разговаряме с тях, да надникнем в къщите и бита им.
Докато бяхме в Непал непрекъснато си припомнях колко много се е променил живота ни и колко бързо съм забравила как израстнахме на село в същата „мизерия“, както я наричам сега, но колко хубаво беше, в калта с децата. Къщите на хората по селата са керпичени, единственото което се вижда в стаите им когато успявах да надникна, бяха по няколко дървени легла и намятани дреи върху тях.
Покхара се оказва доста цивилизован град, с нормални улици и магазини, нови и хубави хотели. Това е мястото, от което тръгват маршрутите за изкачване на Хималаите от страната на Непал. Влязохме в музея на планините.Беше много интересно, имаше експонати от експедиции, снимки, зала за прожекция на филми за изкачването на Хималаите. Гледахме такъв филм, за живота на племето шерпа, които живеят на над 5000 м. височина, за приготовленията на експедициите и изкачването до върховете.
В Покхара има много неща за правене и разглеждане, но и не чак толкова, защото за двата дни, в които бяхме тук, успяхме да видим всичко. Най-красивата част от града е езерната част от Покхара, оказа се че градът е заобиколен от 7 различни езера, сврзани помежду си, в които се оглеждат върховете от полите на Хималаите. В дъждовния сезон е кално и заблатено, но много красиво, представям си колко е красиво в сухия сезон.
Хората в Непал са изключително религиозни. Храмовете са винаги пълни с вярващи. Посещаваме, разбира се и един от местните известни храмове тук- Bhadrakali Temple, наричат го още храмът за женитба. Позволено им е да се женят само няколко месеца през годината, затова в храма е истинско стълпотворение.
Наблизо до храма, в пределите на Покхара е и едно чудно място, което наричат Devis falls, очаквах че ни водят към някакви големи водопади, а се оказа много странно място, доказателство за това колко красиви неща може да сътвори природата и същевременно да бъде спомен за огромно човешко нещастие. През 1961 година шведско семейство се препичало на слънцето, преди още да е бил открит водопада, но съпругата загубила живота си, пропадайки заедно с огромна скална маса. Дупката, в която пада водата и никой не е знаел за нея е огромна, от бумтенето на падащата вода разбрахме, че долу е нещо страховито. По това време на годината водопадът е много пълноводен, заради дъждовете, ако отидете в сухия сезон, няма да има кой знае колко вода, както ни обясни Прайм. Стоях по-настрани, защото все още ми се живее много 🙂 Водопадът са го нарекли на името на мъртвата жена.
