GoTravel! 
Месец май е и политаме за мечтаното Мароко. Нямахме никакво време да погледнем къде отиваме, пропуснали сме дори обикновеното предварително осведомяване в какви хотели ще спим и има ли най-важното- интернет 🙂 . Пилотът съобщава традиционната информация- какво е времето, от къде ще прелетим и обявява, че ще кацнем след 5 часа и половина в Агадир, при което аз широко отварям очи! Язък, че съм травел агент, добре че не ме беше попитал клиент до сега, колко трае полетът, защото смело щях да му отвърна: „3 часа, то е под Испания 🙂 „. Посрещат ни и ни водят след около половин часов трансфер в хотела. От терасата ни се виждат вълните на Атлантическия океан.
Хвърляме багажа и хукваме моментално натам, че слънцето почти е залязло. Понеже хотелът не е на плажа, ни отнема ни около 10 мин. за да стъпим на пясъка. Вече се е стъмнило, но смело нагазваме към морето. Като че ли има огромен отлив, защото водата е поне на 100 м. навътре от брега. Пясъкът е фин и мек, представям си какво ще е утре сутринта, ако се опънем ей тук :). Крайбрежието на Агадир е дълго около 4 километра и цялото е опасано от широка плажна алея, на която има всичко- магазини, заведения, улични търговци, колела под наем. Наехме си сегуей и след като преодолях първоначалния си ужас от нещото, което никога до сега не бях карала, обиколихме крайбрежието на Агадир.
Преди обяд на следващия ден, правим почетна обиколка на Агадир, оказва се, че това е един от най-добрите курорти в Мароко, изцяло построен около 60-те години на миналия век, след опустошително земетресение, което срива града до основи. Улиците са прави, сградите модерни, пътищата широки и удобни, със светофари и пешеходни пътеки навсякъде. Де да спираше някой на тях, де. Завеждат ни на доста голямо възвишение над града, където са остатъците от Казбата (стария град), а от там се открива прекрасна панорамна гледка над залива. Крепостта не е реконструирана и е такава, каквато е останала след земетресението. А долу… Вижте плажа само! Климатът тук е много благоприятен и зимата температурата не пада под 20 градуса, затова и през най-студения сезон, там има туристи. Агадир се слави и с едно от най-големите пристанища в региона.
След обяд отпътуваме за Тарудант – някогашна столица на Южно Мароко, столица и на Кралството по време на управлението на Саадитската династия, а днес модерен град. Влизаме в казбата. Така наричат останките от старите градове, които са обособени като такива в рамките на новия град. Старият градтук много красив и много добре запазен.
Пътя ни преминава през Талуин, където се намира знаменитата казба Аит Бенханду, включена в списъка на ЮНЕСКО като част от световното архитектурно наследство, наистина изключително красиво място, част от декора на стотици филми, които сме гледали.
Близо сме до Уарзазат, в покрайнините на което е и най-голямото филмово студио в света – Atlas Studio. Имахме възможност да видим декорите и помещенията, в които са снимани филмите „Мумията“, „Гладиаторът“ и още редица други световно известни филмови продукции. Много впечатляващо!
На всяко място, на което може да се спре по пътя, разбира се има наредени сергии, на които местни бербери предлагат да се снимаш с тях, с камилите им или да си купиш някоя местна джунджурия. Нещата, които можете да си купите от търговците по пътя в Мароко, са обикновено благородни камъни, на които страната е много богата, вкаменелости на животни на милиони години, които добиват от пустинята, берберски шалове, както и бижута от местни материали 🙂
Маршрутът за следващия ден предвижда много път: Уарзазат – Тинрир – Ерфуд (320 км.)
Отправяме се към Ерфуд. Пътят ни минава през прословутия каньон Тодра (Gorges du Todra), който се намира в източната част на Атласките планини. На места широчината между двете отвесни стени, които го образуват, е само 10 метра, а височината на скалите, които надвисваха на главите ни повече от 160 метра! Уникално красив. Нещо като Триградското ни ждрело 🙂
В тази част на Мароко пейзажите, които непрекъснато се сменят са три- Атласките планини, пустинята или оазисите около реки, в които има население и цели плантации от рози, дини и плами, местният поминък тук. Почвата е камениста и песъклива и не позволява да се отглежда почти нищо друго. Повечето градове, които посещаваме са всъщност оазиси, места с много растителност и разбира се, вода! Спряхме да се разходим в един такъв оазис. Цялата територия е разграфена на парцели и всеки си обработва собственото място. Насажденията са дини, жито и финикови палми, разбира се.
Пътят към Ерфуд е все по-пустинен, на километри от двете ни страни на пътя не се вижда абсолютно нищо, освен пясъци. Набързичко разбираме, защо наричат Ерфуд Портата на пустинята. Час преди да да го достигнем, попадаме в истинска пясъчна буря, която сме гледали само по филмите. Ужасяващ вятър, който завихря огромно количество пясък. Екскурзоводът ни предложи да спрем на място до пътя, осеяно с кладенци и палатки, изградени специално за приютяване на хора, застигнати от такива бури. Излизам, опакована с шал, без да се вижда и милиметър от мен, но въпреки приготовлението в автобуса, навън се оказвам в някакъв ад. Пясъкът се забива в мен, все едно ме дупчат с хиляди игли едновременно. Мястото, на което спряхме е осеяно с кладенци, в които успяхме и да надникнем, на много голяма дълбочина в тях има вода. Когато се качихме в автобуса, установих, че имам пясък и на много тайни места, а вкусът му ми държи влага и до днес 🙂
Целият следващ ден ще прекараме в Ерфуд, защото… сме си рервирали екскурзия до дюните Мерзуги, близо до Ерфуд, на няколко километра от границата с Алжир. Ставаме в 4 сутринта и се подреждаме като сърнели в джипове, които карат бясно по пътя на рали Париж – Дакар. Пристигаме до сборния пункт, където си избирам единствената бяла камила 🙂 и в редица като безкраен керван се отправяме към невероятните дюни, за да наблюдаваме нечовешкият изгрев там. Абсолютно уникално! Изгревът беше най-прекрасният, който някога сме виждали!
След язденето на камили се отправяме към бедуинските колиби насред пустинята, където са ни приготвили чай. Тук са баба и дете, майката тъкмо тръгваше за вода с магаре, чието седло беше препасано с връзки, от които висяха пластмасови бутилки за вода. Най-близкият кладенец е на 4 км. от колибите им и това е единственият начин да си я набавят.
Ден 5! Ерфуд – Загора (нови 285 км.!)
Днешният ден изкарваме на път към Загора. Пристигаме по обяд и се настаняваме в хотел Zagora Riad Salam 4*, много, много приятен и типично в марокански стил хотел. Мятаме багажа и се втурваме към града, защото хотелът ни е малко в покрайнините. Загора е разположен в оазис, в долината на река Драа. Оазисът е бил населен още през 11 век, когато кервани са пресичали пустинята на път за Тимбукту. Световно известния знак на границата на града на арабски и френски език гласи „52 дни до Тимбокту“ (7 седмици и половина), указващ обичайното време, за което се стига с керван през Сахара до пазарите на слонова кост, злато, сол, роби, екзотични животни и кожи на Тимбукту, който някога е бил в Мароко, но днес е в Мали. 
Тръгваме пеш, а по пътя за града ни пресреща местен младеж и ни предлага да ни заведе по по-пряк път към центъра. Съгласяваме се, за да си побърборим с местен. Оказва се, че има магазин и иска да ни заведе в него. Показва ни центъра, пазара на градчето и магазина си, разбира се. По улиците се виждат основно мъже, насядали около заведенията или площадите, практикуващи нищоправеното 🙂 .
Жените тук не са типичните мюсюлмански жени, те карат коли, по-голямата част от тях не се забулва, а случаите в които станахме свидетели на отновенията в младо семейство, направо ни умилиха. Честа гледка е разходка на младо семейство с детенцето си навън, като младата двойка се държи доста освободено в сравнение с това, което сме виждали в други арабски и мюсюлмански страни.
Намираме и заведение за обяд. В повечето местни ресторанти, в които обявахме, се сервира едно и също, някакво пиле, приготвено по марокански или пък шишчета от телешко месо. Бирата в най-евтиния й е вариант е около 12 български лева. За твърд алкохол изобщо не говорим! Това е мюсюлманска страна и пиенето на алкохол не е разрешено, освен в хотелите, където може да се предлага единствено на туристите. В Мароко препоръчвам пиене на фрешове. Като този на пазара в Загора. Истински фреш от истински, току що донесени плодове на истински пазар, ама от най-истинските, които помня по селата от детството си.
Тръгваме по обратния път 🙂 Загора – Уарзазат – Маракеш (365 км.)
Маракеш! Колко адски екзотично ми е звучала тази дума винаги 🙂 Третата имперска столица! От сутринта се настройвам за цивилизация 🙂 . Пътят обаче не ми дава да мигна, защото целият маршрут минава през планинския хребет Н’Тишка във Високите Атласки планини. Представете си, че преминавате през Шипка на квадрат, но няма растителност, която да ви дава илюзията, че нещо ви пази от пропастите… Имайте предвид, че височината на най-високия връх на Атласките планини- връх Джебел Тубкал, който заобиколихме, за да стигнем до Маракеш е 4167 м.!!!
Следващите два дни прекарваме в красивия и подреден Маракеш. Не съм очаквала, че африкански град може да е толкова подреден, но .. факт. Френското и европейско влияние е много осезаемо. Колите са френски, местните говорят френски, за разлика от хората в пустинната част на страната, които говорят само арабски и берберски, а единственото нещо, което знаят на английски е “ No English“ 🙂 .
Градът е огромен, улиците са прави и широки, сградите максимум 3-4 етажни в местен кафеникаво пясъчен цвят.
Отиваме на прочутия площад Джемаа ел Фна. Тук можете да намерите абсолютно всичко- заведения, магазини, сергии, улични търговци, които не ви оставят на мира, докато не купите, а вечер площада се превръща в истинско шоу- змиеукротители, танцуващи маймуни, изпълнения на самородни таланти, можете да чуете свирене на различни местни африкански инструменти, а вкусотиите, които можете да опитате тук са безброй.
Покритият пазар на Маракеш също е много впечатляващ. Прилича доста на Капалъ Чарши, но територията на маракешкия такъв е доста по-голяма. Туристите проявяват най-голям интерес към техните подправки, фурми, разбира се и козметичните продукти от роза, шафран и арган, с които е известно Мароко.
Най-много ме впечатлиха прочутите градини на Жак Мажорел. През 20-те години на миналия век френският художник Жак Мажорел засажда палми и постепенно създава изключително богата градина с флора, събрана от петте континента. Градините са изградени в типичен мавритански стил. След смъртта на Жак Мажорел, имението запада и вдовицата на художника решава да го продаде. Вилата “Оазис” и прилежащите й градини стават собственост на Ив Сен Лоран и любимият му Пиер Берже. Те реставрират това място, което, по волята на Мажорел, остава отворено за посетители. Днес тук има над 350 вида растения – кактуси, бананови дръвчета, бамбук, палми, папрати, лотоси и водна растителност. Невероятна красота!
Какво ще посетите по време на пътуването в Мароко? Имайте предвид, че програмата е доста натоварена, а по-голямата част от пътешествието прекарвате на път в автобуса. Общото разстояние, което изминахме беше около 2000 км.
Колко ще ви струва екскурзията до Пустинно Мароко?… Следващото такова пътуване с организирана група ще бъде на 3 октомври 2017 г., а цената на човек за тази дата е 1300 лв.
На 10 октомври пък имаме организирана специализирана фотографска група, съвместно със Софийска фотографска школа. Маршрутът ще бъде в общи линии един и същ, с тази разлика, че ще се отделя повече време на различни от програмата места, свързани с конкретната цел на пътуването. С групата ще бъдат водачът от фотографското училище, водач от туристическата агенция и местен екскурзовод в Мароко! Цената на фотографското пътуване на човек, настанен в двойна стая е 1490 лв.
